Нека ти разкажа

Сънувах морето. И се събудх с желанието да го кажа на някого.

Мисля, че притежавам целия свят.

Притежавам снега по Витоша, притежавам билото на Стара планина и онзи храст с боровинки, на когото обещавам да го посетя и тази година. Мое е и онова дърво на онази поляна, на която винаги ще се връщам, както и онази река на само 15 минути от вкъщи, до която мога да стоя с часове и да се катеря по скалите, както когато бях на 12. Мое е и морето, онова море до онази дупка в пясъка, нашата си дупка в нашия си пясъка.

Вярно, нямам iPhone, iPad, iСиктир, че даже и iРян нямам в момента, нямам работа, нямам приятел. Но имам най-важното – онези пърхащи в стомаха ми пеперуди всеки път, когато отворя прозореца и видя слънцето. Имам пътищата, горските пътеки, палеца, който може да ме отведе навсякъде.

Целият фейсбук страда, че лятото приключва. И какво от това, питам аз? Само след месец – два ще имам падащите листа, оранжево – червените багри на крушата в задния двор, дъждовните капки по прозореца, дъгата. След това ще дойде моята зима, моята бяла приказка на спокойствието, моето джапане с кубинки в недокоснатия сняг по улицата в 7 сутринта. Е, също така и моята киша, моите опръскани от шофьорите панталони и моите задръствания в градския транспорт. Но ще си сложа моите слушалки, ще си пусна моята музика и ще потъна в моите мисли. Пък бабичката до мен нека говори и си мисли, че я слушам. Слeд зимата ще дойде моята пролет, с моите лястовици, моите цветя, моето непреодолимо желание да снимам всичко, моите щъркели и моят порив да разперя крила и да обиколя света.

Ще изровя отново палатката и спалния чувал, ще напълня самара си с неща, които в голямата си част не ми трябват, и ще... ще отида навсякъде.

Но другата пролет е далеч. Все още имам лятото, то далеч не е приключило. Само след няколко часа отлитам, пак там – при Балкана. А другата седмица отново при морето. Отново на онова място, където да гледам онзи изгрев, който тази година така и не получих. Моят изгрев.

Снощи сънувах морето. И се събудих с желанието да ти разкажа за света. Моят свят.

Моите герои vs. твоите герои

Голяма полемика се развива около паметника на Съветската армия, ей! Което, предполагам, значи, че художникът е постигнал целта си. Ето за това говоря, ако някой живее на Антарктида и не е чул.

По повода обществеността се раздели на два лагера, съответно клишираните ЗА и ПРОТИВ. Аз твърдо скачам при първите.

Драги ми ПРОТИВко,

Това са моите герои. Не тези, които са изобразени върху твоите, не. Моите герои не са защитниците на Доброто, подвизаващи се в комиксите, върху които се гради почти всяко американско, а и не само американско, детство. Моите герои са тези, които имат смелостта да застанат срещу теб, срещу мен, срещу всички нас, за да кажат, че положението не им харесва. От доста време се води спор по въпроса дали мястото на паметник на Съветската армия е в центъра на София, а и в България изобщо. Аз лично не се наемам да определям на кое къде му е мястото, а и малко хора ги вълнува въпросът аз от къде идвам и за какво се боря. Но съгласи се, драги мой, че, дали заради рампите, дали заради нещо друго, този паметник е повече от всичко в столицата ни символ на стрийт културата. Именно този паметник е мястото, което обединява младите (да не се чете с онзи тон на вътретрамвайна баба в четири следобед) в техните интереси. Именно там могат да се порадват на своите бордове, блейдове, байкове, да поиграят тенис на маса, пък ако ще и просто да изпият по бира, без да попадат под неодобрителните погледи на майки с колички, виждащи според тях ужасното бъдеще на децата си, и възрастни лейдис енд джентълмен, които смятат пушенето за смъртоносно оръжие номер едно (без специалното участие на Мел Гибсън в главната роля). В едно ще се съгласиш с мен, това е паметник на свободата. Само че за теб тя е националната свобода, донесена ни от „братята руснаци” (на теб може и да са ти братя), докато за мен е свободата на духа, свободата на онези, които са бъдещето. Не които ще го градят или от които зависи, които СА. В този паметник ти виждаш своите герои, загинали в името на велика кауза, аз виждам моите, живеещи в името на такава.

Да не говорим, че ако се даде поле за изява на наистина добрите художници, които имаме, градът ни може да стане едно много по-приятно място за живеене. Повечето защитници на „националното ни историческо наследство” обаче приемат това събитие, а и всички графити, като чист и прост вандализъм. Имам чувството, че повечето хора в милата ни татковина реагират на всеки опит за стрийт арт с „малките вандалчета пак ми драскат из града!!” Малките вандалчета обаче сигурно имат нещо да кажат, а? Но не, те са варвари, невъзпитани, потомци на безотговорни родители, които им позволяват да носят смъкнати гащи и да се врат из краката на хората. Така де, не стига, че са нахални, ми и се нахакали в автобусите с едни ми ти раници, само пречат на достопочтените възрастни хора!!

Повечето мнения обаче, развъртяли се из родното интернет пространство и из западните медии са положителни. Слава Богу. То, не че в криворазбрания патриотизъм има нещо лошо, но понякога е хубаво да погледнем на нещата от малко по-съвременен ъгъл. Не мислиш ли, драги ПРОТИВко, че развитието е нещо хубаво? Че зад действията на моите герои се крие нещо повече от драскачество и простотия? Че има някаква идея във всичко това, която ще видиш, ако разтвориш капаците пред очите си? Вярно, само след няколко часа, утре в 8, паметникът ще бъде почистен. Поне така казват. Но това не е твоя победа, закостенели ми приятелю. Това е наша победа от момента, в който започна, през всички скандали и спорове, които предизвика, през всички възторжени изказвания, до последната капка боя, която ще бъде изтрита. Защото идеята не можеш да измиеш, драги, тя остава.

Това е разликата между моите и твоите герои. Твоите олицетворяват миналото, моите са бъдещето.

Всичко е любов

Не мога да пропусна шанс за включване като гей парада.

Първо, няма да защитавам или нападам никого. Искрено вярвам, че всеки има право на избор как да живее живота си. Леле, какво клише изплюх. Но пък клишетата затова са клишета, защото са истина (второ клише в два реда!!)

Но да преминем към темата.

Те са различни, объркани, болни. Наричат ги как ли не, бият ги, отхвърлят ги и ги оплюват. И те правят парад, за да се борят срещу дискриминацията. Парадът обаче не води до отношение, по-различно от гореописаното. На „нормалните” не им харесва да гледат „различните”. От което пък „различните” се озлобяват срещу „нормалните”.

„Нормално! – измърмори презрително Неси. – А какво е нормално? Аз не знам къде е у хората тая граница. Ако изобщо има граница.” (Павел Вежинов – „Белият гущер”)

И на полесражението застават две основни гледни точки.

От едната страна е необходимостта от парад, от някакво действие, което да покаже, че всички в една демократична (все пак така я наричат) държава трябва да имат равни права – право на любов, на брак, правото спокойно да ходят по улицата, без да се срамуват от това, че обичат. За тях парадът е израз на желанието да живеят в едно по-свободно и разкрепостено общество, което не ги отрича и не си затваря очите пред омразата, дискриминацията и откритите насилствени действия. За тях парадът е начин да бъдат чути.

На отсрещния фронт стоят онези, за които „обществената норма” стои на първо място. Кой, питам аз, определя обществените норми? Защо аз имам право на любов, а хомосексуалистите - не? Казвате, че са болни. Медицински не е доказано. Казвате, че е въпрос на личен избор. Защо тогава да не изберат именно това? Казвате, че не е нормално (пак тази дума), че не могат да създават деца, следователно вървят срещу природата, но не можете да ме убедите, че се лашкате (извинете за израза) само с репродуктивна цел. Казвате, че едно дете, отгледано от хомосексуални родители, не може да израсне нормално. Най-много да му бъде създадено разкрепостено мислене. Което в XXI век (клише!) би могло само да му помогне. Или поне на мен ми се ще да вярвам, че светът не е консерва.

А аз стоя отстрани и наблюдавам тази битка. Не заемам страна. Защото за мен няма значение кой кого държи за ръка, кой с кого си ляга, кой кого обича. Не подкрепям събитието. Не смятам, че трябва да се прави парад за това, че определена група хора не искат да бъдат различни. Принадлежността към дадено общество не се демонстрира чрез излизане срещу него. Но и не се причислявам към онези, които са против. Подбудите им са грешни.

И на мен ми се иска всичко да е цветя, шарени рокли, слънце, мир и любов. Но не е. Като заклет пацифист ме е страх да си представя какво ще се случи довечера. Страх ме е, че призивът за обич и свобода на избора ще доведе само до нови безредици и физическо насилие.

Защото все още не сме дорасли да приемем различните като част от нас. Жалко, наистина.

Този ад води в Рая

Тъй като ми е трудно, а и нямам особено желание, да пиша пътеписи, но пък ми се искаше да драсна нещо за отминалите прекрасни три дни в Стара планина, и тъй като в главата ми все още нещата са леко хаотични, ще приложа впечатленията и спомените си в суров вид. Пък.

Ставаме рано. Кафе. Сандвичи.

Закъсняваме.

Ру събира багаж.

Второ кафе.

Е сега не виждам какво може да съм забравила... (Ру)

Вие що не пазарувате бе?!

Пазаруваме.

Връщаме се за палатката. (На Ру)

Тръгваме.

БАААХТИ РЕМАРКЕТО!

Пием бири.

Калофер.

БАААХТИ РЕМАРКЕТО!!

Централен Балкан.

Черен път.

Другия черен път.

Сизифе, горска нимфо...

БАААХТИ РЕМАРКЕТО!!!

Паркираме.

Дъжд.

Найлони.

Пътека.

Поляна. Дърво. Хапваме.

Тръгваме пак.

Бах, то далече бе.

Гора.

Дъжд.

Слънце.

Аптечка.

Чешма.

Мостче.

Стигнахме!

Другата пътека.

Катерене.

Е са вече стигнахме.

Падам на финала.

Хижа.

Куче бебе Гого! И бременна Бертичка!

Супичка.

Белот.

Бири.

Катерачи.

Само редник Райън...

Ракия.

Алеле среднощем, а нема те още...

Гара, гара, гол, стигнАха!

Спим.

Ботев? Ботев.

Кафе.

Коньове.

Зайчарник.

Бири.

Белот.

Чаве смотано!

Огън.

БАНАНААААААА!!!!

Скара.

Рожденици.

Подаръци.

Долно Пичковци... Спим...

Дъжд.

Тръгваме.

Горска фея.

Разплох.

БАААХТИ РЕМАРКЕТО!!!!

Brokeback Mountain...

Калофер? Калофер.

Карлово. Кръчма. Бири.

Не по тоя път, Ангеле!

Мордор...

Честит рожден ден, маймуно, беше страхотно! [=

В снимкова поредица може би би стояло малко по-ясно...

Но първи юни е денят на дедето

След има – няма два месеца... След има два месеца затишие реших, че тая няма да я бъде и е хубаво все пак да понапиша нещо. Само че Музо (онзи от „Илиада” – „О, музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев...” - сещате се) беше хванал гората и всичко, което започвах, беше твърде изсмукано от пръстите. А трябва да сме оригинални и да изпъкваме с нещо на фона на масата, все пак...

Та през последните два месеца НЕ коментирах основни събития като кралската сватба с всичките й шапки, рокли и сърдити момиченца, смъртта на Осама бин Ладен и абитуриентските балове. Поне на първо четене и преди второто кафе само за това се сещам. И в този пост... няма да наваксам. Не виждам смисъл да говоря за две вече отшумяли събития и един парад на модни катастрофи и псевдо-ексцентричност, с леки изключения от стилни момичета, които в по-голямата си част не могат да ходят на стилните си обувки, и добре облечени момчета, които се чувстват ужасно неудобно с риза и вратовръзка.

И понеже то не остана много от светските хроники, което да разтягам в поредния блог-пост, за който по-голямата част от обществото не подозира, освен да си поговоря за първи юни...

Сутринта четох една страхотна статия в Webcafé, която очерта контурите на това, което така или иначе от доста време ми се върти в главата. Замислих се как когато бях малка, преди има – няма 12 – 15 години, всяка вечер със съседските деца се събирахме на улицата и играехме на народна топка, криеница, гоненица, кър и какво ли още не, как се чувствахме като страхотни бунтари, когато се прибирахме по тъмно (респективно – към 8 – 8:30) и не си обличахме якетата, докато някой от родителите не надникнеше през терасата и не ни се скараше. Всяка вечер се прибирахме с рани, ожулени колене, цицини и синини на разнообразни места. „Банан” все още значеше просто банан, Червената Шапчица и баба й се измъкваха невредими от вълка, зайчето не опорочаваше всички горски обитатели, а Мечо Пух не убиваше Прасчо по всевъзможни гнусни начини. Повечето малки момиченца искаха да станат „барелини”, а момченцата – Батман или Супермен. Аз исках да стана адвокат, защото мама постоянно повтаряше, че говоря толкова много, че няма начин да не се занимавам с това. И всъщност до неотдавна смятах, че това е призванието ми, но едва ли. Като малка освен това рисувах. Вече не рисувам. Вече ме е страх от неодобрение. Не знам от чие точно, но ме плаши ужасно много. А като малка се страхувах от чудовището под леглото.

Обаче пораснахме. Вече се оглеждам и се страхувам, че ще трябва да отглеждам децата си в обещство, което смята за нормално да поставя навсякъде билборди, които гласят „Прекалено красива съм, за да работя!” и „Всички мислят, че съм мъртъв!” Ще трябва да ги водя на детски площадки, около които майките пушат по цигара (няма нещо по-противно от пушеща майка, ще ме извинявате) и си пият кафето преспокойно, докато не изпаднат в истерия, че детето им е паднало от люлката. Както се казваше в един сериал: „това са деца, а не домати”.

Но няма да емигрирам. Повтарям го от две години, т.е. откакто трябваше да реша къде и какво да уча. Няма да живея в чужбина.

Нещо започна да ми става твърде отрицателно, а никак не ми се искаше.

Искаше ми се да е един весел пост по повод деня на детето. Защото наистина ми стана мило, когато майка ми се обади да ми честити, въпреки че вече не съм съвсем дете, когато 80% от познатите ми пуснаха „Детство мое” във facebook, когато един даже пусна „Оранжевата песен”.

А преди само няколко часа братовчед ми се сдоби със син, да му и жив и здрав. Дано има детство като нашето.

Като за финал, преди да съм започнала отново да си смуча от пръстите уж оригинална проза, честит празник на всички. На децата, на порасналите и на родителите.

Университетски протести и около тях

Една от най-дискутираните в последно време теми (поне в моето обкръжение) е спорът между Софийски университет и Министерство на културата за Ботаническата градина в Балчик. Няма смисъл, мисля, да разяснявам точно за какъв спор става въпрос, тъй като той се води от години. Все пак, накратко, въпреки всички предходни съдебни решения (съответно в полза на университета), миналия четвъртък излиза решение на Върховния административен съд, според което стопанисването на ботаническата градина се връща в ръцете на държавата. И университетът решава да простестира. И тук започва безумието. Ще се опитам да го предам възможно най-пригледно.

Медийни абсурди

Четейки статиите във vesti.bg, „Дневник” и сайта на Софийски университет имам натрапчивото чувство, че нещо не е наред. Може би защото започвам от тази във вести. Тя се състои основно от цитати, извадени от изявление на ректора на СУ проф. дин Иван Илчев и от отговора на Министерството на културата. Значи, ректорът казва: "Всъщност решението е правилно, то казва, че държавата има правото да се разпорежда с публичната държавна собственост, така че ние не спорим за това че е юридически неиздържано. Въпросът е обаче, че е политически обусловено". Започва да ми се струва леко тъпа цялата работа. ‘Щото, нали, ние сме съгласни с решението, но протестираме срещу него. Освен това в междоушното ми пространство започва леекичко да плува въпросът „кое решение в тая държава не е политически обусловено”, но се отърсвам от тази мисъл и продължавам да чета. "Министерството на културата винаги е било готово на споразумение със Софийския университет за активни практики и дейности на висшето училище в комплекса”, а проблемът на университета (бидейки не-политически) започва все повече да ми се губи. „Ректорът твърди, че градината "неизменно се развива от университета, провеждат се практики на студенти, правят се изследвания и се води обширна културна дейност". Добре де, ама нали Министерството на културата няма никакво намерение да пречи на това. И тук идва любимата ми част: „Призовавам студентите да се включат в бъдещи протестни действия”. Е, ако откажем, какво става? Отиваме на лекции и... сме на лекции? Защото, след като още във второто изречение на статията пише, че университета затваря врати, това би трябвало да значи, че преподавателите стачкуват/протестират. Общо взето след тази статия някак си не се чувствам по-информирана, не знам защо.

Преглъщам и попадам на статията на „Дневник”. Там нещата са доста по-стегнати и подредени. Цитатът на ректора, който са използвали, обяснява какъв, аджеба, им е проблемът: „Прехвърлиха го с мотива да правят културен бизнес център, което е посегателство”. Нещата малко по малко започват да добиват смисъл. След което е цитирана и цялостната позиция на СУ по въпроса. Чудно, сега като че ли вече съм наясно с проблема и с позициите на страните.

Студентски (?!?) неволи

И паралелно с тези ми опити да разбера какво се случва се сблъсквам с неочакван (ха ха, как ли пък не) феномен. Много се радвам на хора, които са с големи претенции да бъдат пораснали. Ми така де, вече сме студенти, естествено е да сме зрели хора. Да, именно, студенти сме. Не сме вече в гимназия и в една такава ситуация не смятам, че зрялата реакция е „йееее, ваканцияяяя, ебати якотооооо”. Не е лошо да покрепим един такъв протест, съгласна съм. Но лично аз бих го направила, за да изразя позицията си по въпроса, а не за да имам ваканция. Най-малкото, за Бога, хора, никой не ви кара насила да ходите на лекции. Никой не ви кара и да записвате висше, но това е друга тема, в която няма да дълбая сега. Да не зопчвам и по темата как висшето образование е услуга, за която плащаме и която съответно трябва да получаваме. За жалост обаче като че ли повечето ми познати още са в гимназията. В началото на гимназията. Най-късно.

Медийни абсурди (2)

Днес отново си чета аз новините и този път попадам на безумна реплика в статията на „Дневник”. А именно: „Учебното заведение ще протестира символично като затвори централния си вход”. Че той, този вход е „символично” затворен през 99% от годината. Отварят го за изпити и на първи октомври. Отново се замислям за живота от нещата и се чудя само на мен ли не ми звучи правилно това. След това обаче влизам в сайта на СУ и там откривам, че нещата не са баш като в „Дневник” (а същото изказване срещнах и на още няколко места). Всъщност „сградата на Ректората на Софийски университет „Св. Климент Охридски” ще бъде затворена символично и ще бъде отворена отново символично след приемането на решението на Министерски съвет”.И така, всичко започва отново да звучи логично. Ще спя спокойно.

Сега като чета в синтезиран вид нещата, които ми се въртят в главата последните два дни, си мисля, че не е нормално почти да няма нормално отразяване и нормални реакции на проблема не само между студентите, а и в медиите. Проблемът в моя телевизор ли е?

Нещо малко за нещо голямо

Да започна с това, че не съм кой знае каква екоактивистка. Въпреки това обаче съм човек, на когото му пука. Още от малка са ме учили, че ако сама не се грижа за местообитанието си, то няма кой да се погрижи. Сигурно затова стаята ми се намира някъде под купчините неизгладени дрехи и вечно опакован багаж, но това е съвсем друга тема.

В момента словоизливам, защото утре е 26. март. Навярно за много хора това не значи абсолютно нищо. За други обаче това е Часът на земята. Иначе казано – денят, в който спираме тока за един час, за да покажем, че е време да се направи нещо срещу климатичните промени. Много хора казват, че няма да постигнем нищо като спрем тока за час. Е, може и така да е, но ще покажем, че планетата е важна за нас. Една малка стъпка, както се казва. Всъщност, самите темпове, с които инициативата печели привърженици, са показателни. Има лъч надежда!

Друга оптимистично начинание, което според мен ще се сблъска с негативното отношение на онези, знаете ги, с капаците на очите, е инициативата на btv „Да изчистим България”. Някак си ми се струва, че твърде много хора тръгват с нагласата „защо аз да чистя чуждите боклуци?” А чистиш ли своите собствени? Много ли ти коства да си изхвърлиш опаковката от вафла, картончето от пица, шишето от кола, дъвката или дори фаса в едно от онези митични приспособления, които някои от по-възрастните хора наричат кофи за боклук? Много ли ти коства, когато си в парка, да си люпиш семките в пликче? Много ли ти коства да не изхвърляш боклуци в планината? Защото на мен, а и вероятно не само на мен, ми се повдига, когато се разхождам по билото на Стара планина и се спъвам в стар ароматизатор за кола. True story.

И в следващия момент всички се възхищаваме и въздишаме колко по-чисто е „по света”. Светът обаче е цялата планета, нашата, вашата, тяхната, единствената, онази – третата откъм слънцето. Защо на мен лично ми е по-лесно, а и по-приятно, да си занеса боклука до обозначеното място, вместо да напусна страната. И да си хвърлям боклуците по улиците в чужбина, 'щото Бай Ганьо, както знаем, е европеец.

И точно защото си имаме само една планета (поне засега), не е никак зле да направим нещичко за нея. Да спираме лампите, когато не ги ползваме, да не замърсяваме системно градските и не толкова градски (въпреки че вече всичко е застроено) зони, да спираме водата, докато си мием зъбите. Мъничките неща водят до постигането на големи цели.

Затова утре ще спра тока за един час, въпреки че е възможно да не спася планетата.

Нов дизайн

Кракто съобщение:

Онзи ден си видях блога на широк монитор. След преминаването на временната слепота реших да разкарам оранжевото нещо, преди да е навредило и на други. Или по-скоро след като им е навредило, извинявам се на невинните жертви. Нездравото ми влечение към шареното обаче отново взе връх, та в близкото бъдеще ще изглеждам по този начин.

Благодаря за вниманието.

Пролет пукна, ние не!

Помните ли как преди време ревах, че не искам в гадния Мордор? Е, няма вече. Птичките пеят, пчеличките жужат, знаете историята, кученцата - и те така. Едни ми ти цъфтенца са нацъфтели, тревичките са се натревичкали и слънцето се е наслънчило, времето е топло, бирата - студена, идилията е пълна.

И на средата на този абзац чувам по новините, че се очаква дъжд. Това е прекрасно, макар и белите ми кецове да не са особено въодушевени. В новините обаче контрират собствения си репортаж с друг – плажуващи хора. Малко са прекалили, по мое мнение, но приветсвам ентусиазма им. По-добре рано, отколкото хич (или май не беше точно така...)

Както и да е, важното е, че е пролет! Птичките пе... това го споменах вече.

Нещото, което най-много обичам в пролетта, е настроението на хората. Усмихват се! През зимата всички са намусени и завряни възможно най-дълбоко в шаловете и качулките си. Но в момента, в който слънцето се изпружи и температурите се качат, било то и само с 5 (пет) градуса, хората действително се усмихват – на другите хора, на цветята, на Света.

Парадоксално, но факт – през последните две седмици доста прилична част от вселенската гадост се изсипва системно на главата ми и отговорът ама изобщо не е 42. Вчера бях достатъчно нервна, за да взривя първия, изпречил се на пътя ми, само със силата на мисълта си. Снощи обаче сънувах онзи плаж, онова море, онова слънце. И се събудих с усмивка. Дръпнах пердето, слънцето влезе в стаята, после си направих огромна чаша мляко с нес и канела, котаракът се пльосна с мъркане в скута ми и порядочъно мързях по пижама до 2:30 следобед. Не разбирам защо хората мразят понеделниците.

Освен това как можем да сме недоволни изобщо от живота, след като още миналата седмица открихме сезона на бирите и белотите в парка. Нали знаете задимените кафета, в които дори непушачите се душат и е такъв лисичарник, че не можеш да видиш ясно чертите на човека отсреща (не, не е заради очилата, почистих ги)? Нямам намерение да се озовавам на такова място в близките... колко месеца остават до ноември? Така де, освен като вали.

Затова утре ще си сложа идиотските тъмни очила, ще изляза и ще се усмихвам. Затова ще пия бири в парка и ще ходя по планините, вместо да давам по 4 (четири) лева за кафе и кола и единственото ми движение да е от вкъщи до спирката и обратно. Затова не ми пука от проблемите и ми е хубаво – защото е пролет. Птичките пе... Така де [;

За жените и празниците

Мислех да пиша подобен пост на Коледа. След това мислех да го пиша на Свети Валентин. В крайна сметка и на първи март не го написах, но днес, смятам, е подходящо (макар и да хващам последните минути на 8-ми март). Въпросът, който конкретно ме вълнува в далеч не оскъдните откъм празници последни месеци, е неадекватното отношение на жените. 

Първо искам да кажа, че не съм самотно същество, което мрази щастливите хора, защото няма семейство и приятели. Нямам и комплекс, че никой не ме разбира, че светът е черен, че виното горчи, вишните са кисели, слънцето свети прекалено силно, козата на съседите мирише или в броколите в днешно време има твърде много консерванти. Напротив, аз съм щастливо влюбена и имам страхотни приятели. И котка, но това е друга тема за друг пост в друг ден.

Та мисълта ми (някъде във времепространството) беше, че, извинете, ама напоследък почти не съм видала жена, която да реагира нормално в празнична обстановка. За целта на заниятието за „жена” се приема индивид от женски пол във възрастовата граница 14 - 22 години.

Видът „жена” има склонността в празнична обстановка да реагира по два коренно противоположни и абсолютно нелогични начина. Демек цялото действие протича в две фази:

1.                 Отричане. Не е яко да празнуваме празници като 8-ми март и Свети Валентин. Те са лигави и ние мразим хората, които парадират с любовта си само веднъж годишно (на пук на двете дати + рождения ни ден и евентуално някоя и друга годишнина, примерно). Цветята не стават за ядене, от бонбоните се дебелее, а ако ми подариш бутилка вино, явно искаш да ме напиеш и да ме вкараш в леглото. Простак! А плюшени играчки имам хиляди, пък и кво ми правиш подаръци, само ми се мазниш! Пак си сгафил!

(бел. авт. – Не че аз празнувам Свети Валентин, но това е друга тема.)

2.                 Цупене. Изразява се най-вече в хапливи коментари, изречени със съскане, присъщо на някои студенокръвни, в комбинация с изключително непредизвикващата (повтарям: НЕпредизвикващата, запомнете!) смях физиономия, позната на редовия гражданин като „кокошо дупе”. Фазата на цупенето обикновено е провокирана от очевидната незаинтересованост на мъжете от нас. Е как така ти няма да ми купиш цвете И бонбони, И вино, И вечеря, И плюшена играчка, И билет за село, че да видя мама? Знам аз, не си ми купил цвете, защото не съм хубава, бонбони, защото съм дебела, вино, защото искаш да си го пиеш сам, играчка, защото не заслужавам нещо, което да ми напомня на теб, и билет, защото не харесваш мама. Простак!

 Общо взето цялата работа в крайна сметка излиза безкрайно куриозна, но пък ние сме яки, 'щото от една страна е модерно да не харесваме „тия лигави измислени празници”, а от друга винаги можем да обвиним мъжете си, че не ни глезят колкото заслужаваме. Пардон, не да ни глезят, това е за слабите. Мъжете ни трябва да ни боготворят и да изпълняват всяко наше желание. Малко все едно сме котки, един вид.

Като за финал искам да благодаря на онези момчета, които ми честитиха празника днес. Искам да благодаря и на онези, които обещаха да обичат жените, независимо от недостатъците ни. Дано и ние се научим да ви ценим и уважаваме, колкото вие нас.

Красива (?!?) България

„Основната цел на Проект „Красива България" е увеличаване на привлекателността и пригодността на градската и социална инфраструктура в Република България.”

Това е една чудесна инициатива, оказала се обаче поредното нещо в нашата мила рòдина, което се превръща в пълен фарс. Твърдо съм ЗА идеята да направим София европейска столица (колкото и тъпо да ми звучи това изречение), но методите ни нещо леко понакуцват. Лекичко де, все едно отбор сумисти, яхнали слонове, са преминали през краката им по гладко отъпкания от валяка път.

Какво имам прадвид ли? Явно проект „Красива България” твърди, че по централните софийски улици не трябва да има кабели, защото загрозяват иначе прекрасната архитектура на града. Едно адекватно решение на проблема би било да се даде срок на фирмите, поддържащи съответните кабели, били те за телефон, за телевизия или за интернет, да преструктурират нещата и да махнат кабелите, без това да ощетява потребителите. Това, естествено, не се случва по точно този начин. Картинката в центъра в момента изглежда така – кабелиле се режат без каквото и да е предупреждение, във всяка една шахта има техник, фирмите губят ужасно много, а потребителите са върнати десетилетия назад. Красивата България явно се изразява в разбити тротоари и некадърно орязани дървета.

Премахването на кабелите, разбира се, е доста по-важното от влагането на пари в реставрирането на „архитектурните паметници”, познати на средностатистическия софианец като „разпадащите се стари сгради”, или от оправянето на тротоарите, озеленяването, велоалеите и приличния градски транспорт.

Друга характеристика на проекта е, че работи по посока ограничаване на безработицата. В това поне са успяли. Хората така и така са деструктивни по природа, защо да не им плащаме, за да режат. Кабели, дървета, се тая, така или иначе не са ни нужни. Следваща стъпка – „Красив бетон”. Ние асфалтирахме нашата зеленина, а Вие? Но тук малко по малко се отдалечевам от темата. Едва ли не със скоростта, с която МОЛ-овете заменят детските площадки. 

„Дейностите по Проект „Красива България" се извършват качествено и в срок, следствие на действащото ползотворно партньорство и отличната координация между държавната и местна власти.”

Така де, „какъв ти тук ужас”... На теория цялата инициатива е прекрасна идея за постигане на един по-приятен хабитат. На практика е поредната фасада, зад която се дърпат парички от различни фондове и отиват в неизвестно чие джобче. На фасадата обаче е спуснат плакат на привлекателна мадама, която обещава всички земни и надземни удоволствия. На кого му пука какво има зад нея? Както изпяха Аеросмит – „There's something wrong with the worldtoday, I don't know what it is”. Примерно.

Членът ни - голям или малък?

... или кратки размисли за българската граматика.

Размисъл първи! Явно членуването е опасно за вашето здраве. Не виждам друга причина по-голямата част от хората да го отбягва като че ли е носител на проказа. Проблемът в случая е не толкова в „обикновените хора”  (каквото и да значи това словосъчетание), проблемът е, че все по-често се правят реклами с грешно членуване. И после защо хората го бъркат – е те затуй, казано по народному. Не може всеки ден на всяко централно място да има реклами от типа на „Търсете бикът!!!” и „Опитай новият вкус на GOLIA”... В първата реклама сигурно полуголото маце замазва гафа. Въпреки че на мен с нищо не ми повлия. Виж във втората се загледах в бурканчето с мед, но това си е мое лично отклонение. По темата за любовта към сладкото – друг път. Обичам и лимони, между другото. С кората. 

НО! Бек ту дъ топик!

Пълен член има САМО вършителят на действието. Така де, как да го върши (действието) с празен член. Но и в тази тема няма да задълбавам.

Размисъл втори! В днешния урок – как да пунктуираме (хубава дума, знам). Запетайките, колкото и да са малки (все пак е природно доказано, че малките животни са най-злобни), НЕ, повтарям – НЕ, хапят! И, също както и пълният член, не са опасни по какъвно и да е начин. Поне на мен досега не са ми навредили. Правилата за тяхното използване, освен това, не са чак толкова непреодолимо и ненаучаемо сложни. Справка – средностатистически учебник по български език. 

Лирическо отклонение – учебниците са книги, от онези, направените от хартия. В тях обикновено има полезна информация, която също по никакъв начин не може да навреди на вас и другите около вас.

Обратно в размисъл втори! Ако поне елементарните запетаи се поставяхе където им е мястото, светът щеше да е толкова по-добро място! Прост пример: „Хайде да ядем, дядо!” не е същото по значение като „Хайде да ядем дядо!” И ето как, мили деца, една обикновена, мъничка, според някои нищо не значеща запетайка може да доведе до обвинение в канибализъм, което, до колкото знам, е подсъдно в повечето щати. Ще си позволя да цитирам един велик ум, който можем да наречем за по-удобно просто Миша: „Хора, пунктуацията не е враг!”

Размисъл трети, познат също като последен! Проблемът с ужасната буква „й” [и кратко] и нейното място в нашия език. Няма да обяснявам, че в множествено число думите обикновено, да не кажа изобщохичникогаш, НЕ завършват на „-ий”. По този повод няма да коментирам и любимите ни римски имена като Интситуций, Перкусий, Репараций, Контрибуций, Конституций и много други. Само ще кажа, че понякота, извинете, ама става неприятно...

Нека спрем ежедневно да ритаме в бъбреците българския език! Смятам да започна кампания, вдъхновена (естествено) от Темелков. И от Незнайния войн, който ще възхваля със следващата връзка. Приканвам всички да се включат. 

В какво се състои занятието: взимаме по една ролка гафер и се опитваме да поправим несправедливостта! Както гореспоменатият Незнаен войн е направил. Моите искрени поздравления, примесени с възхищение, за което. 

You're a small person in a big world

Така започваше днешният ми хороскоп.

А ти, не се ли чувстваш понякога непълноценен? Не се ли чувстваш като нищожна прашинка, носеща се през Вселената? По-голямата част от света никога няма дори да разбере за съществуването ти. Нито за моето. Нито за това на сестра ти или на внучката на най-добрата приятелка на баба ти.

Един приятел веднъж каза, че блоговете са за 14-годишни момиченца, които мрънкат за скапания си живот и за това, че никой извън интернет не ги разбира.

Е, изненада, дарлинг! Вече нито съм на 14, нито изпитвам потребност да мрънкам в интернет. Въпреки че по последни данни съм социопатка (нали, Темелков [; ), което може би е една от причините да пиша това – не мога да завържа реални приятелства и давя мъката в шоколад и писане в блог. Примерно. Или не съвсем.

Мисълта ми беше, че проблемите ми, колкото и ужасни да са те (в сесия съм, общувам с идиоти, липсва ми лятото, София е мръсно подобие на Мордор, etc.), не са по вина на грешка във Вселенския ред. Твоите също. Затова имаме два варианта пред себе си:

1. Продължаваме да мрънкаме в родното интернет пространство и да се надяваме някой да ни забележи и да реши проблемите ни.

2. Теглим една звучна българска на всичко, усмихваме се на пук на света и си изкарваме готино. 

На пук на сесията, идиотите, зимата и Мръсното, мен ме е ударила някаква небивала вълна на оптимизъм. Така че в момента имам желанието да се изсмея на всички, чиито проблеми се свеждат до ... е, до подобни на моите.

На пук на света ще си сложа широката усмивка и ще си я разнасям навсякъде. А ти сам си избери коя алтернатива ти харесва повече.

Flashback? Flashforward?

Зимна София – голям кеф. Снегът ни изненадва всеки път, когато има неблагоприличието да завали, улиците по някаква странна причина отказват да се почистват сами, спуска се смок, който, в опит да смекчим обстоятелствата, наричаме мъгла. И единствените ни развлечения остават кръчмите/ клубовете/кафенетата. Поне 3 месеца, изкарани в затворени пространства сред градския дим.

А моята простичко устроена душа иска само да се махне от това място, все по-често наричано от познатите ми с името Мордор.

И това ако не е телевизионната кула...

Искам да съм пак с любимите си няколко човека на пустия плаж, където нямаме обхват, нямаме часовници, времето не ни интересува, никой не ни се мотае и не ни казва как трябва да правим нещата и кое е добре за нас.

Искам да си събера багажа, да изляза на Ботевградско шосе, да опъна палец и да отпраша някъде далеч от Дъ Биг Сити.  

Искам влакове, палатки, реки, планини, върхове, пътечки, спане на открито, природа, звезди, тревички, цветя, лагерен огън.

Хиляди пъти предпочитам да чета книга на плажа/ да снимам пеперудите/ да гледам дъгата пред това да прекарвам деня си затворена в някое кафе/ вкъщи.

Не искам интернет, не искам телефон, не искам телевизия. Не искам главата ми да гъмжи от чуждите проблеми, не искам да тичам за автобуси, защото от това зависи целия ми ден, не искам да се съобразявам с навиците на околните. Поне за малко...Поне за седмица.

Една река на края... Там слънцето пече, ето за това мечтая. Раница, колело, дъх на сено, дъх на сено!