След има – няма два месеца... След има два месеца затишие реших, че тая няма да я бъде и е хубаво все пак да понапиша нещо. Само че Музо (онзи от „Илиада” – „О, музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев...” - сещате се) беше хванал гората и всичко, което започвах, беше твърде изсмукано от пръстите. А трябва да сме оригинални и да изпъкваме с нещо на фона на масата, все пак...
Та през последните два месеца НЕ коментирах основни събития като кралската сватба с всичките й шапки, рокли и сърдити момиченца, смъртта на Осама бин Ладен и абитуриентските балове. Поне на първо четене и преди второто кафе само за това се сещам. И в този пост... няма да наваксам. Не виждам смисъл да говоря за две вече отшумяли събития и един парад на модни катастрофи и псевдо-ексцентричност, с леки изключения от стилни момичета, които в по-голямата си част не могат да ходят на стилните си обувки, и добре облечени момчета, които се чувстват ужасно неудобно с риза и вратовръзка.
И понеже то не остана много от светските хроники, което да разтягам в поредния блог-пост, за който по-голямата част от обществото не подозира, освен да си поговоря за първи юни...
Сутринта четох една страхотна статия в Webcafé, която очерта контурите на това, което така или иначе от доста време ми се върти в главата. Замислих се как когато бях малка, преди има – няма 12 – 15 години, всяка вечер със съседските деца се събирахме на улицата и играехме на народна топка, криеница, гоненица, кър и какво ли още не, как се чувствахме като страхотни бунтари, когато се прибирахме по тъмно (респективно – към 8 – 8:30) и не си обличахме якетата, докато някой от родителите не надникнеше през терасата и не ни се скараше. Всяка вечер се прибирахме с рани, ожулени колене, цицини и синини на разнообразни места. „Банан” все още значеше просто банан, Червената Шапчица и баба й се измъкваха невредими от вълка, зайчето не опорочаваше всички горски обитатели, а Мечо Пух не убиваше Прасчо по всевъзможни гнусни начини. Повечето малки момиченца искаха да станат „барелини”, а момченцата – Батман или Супермен. Аз исках да стана адвокат, защото мама постоянно повтаряше, че говоря толкова много, че няма начин да не се занимавам с това. И всъщност до неотдавна смятах, че това е призванието ми, но едва ли. Като малка освен това рисувах. Вече не рисувам. Вече ме е страх от неодобрение. Не знам от чие точно, но ме плаши ужасно много. А като малка се страхувах от чудовището под леглото.
Обаче пораснахме. Вече се оглеждам и се страхувам, че ще трябва да отглеждам децата си в обещство, което смята за нормално да поставя навсякъде билборди, които гласят „Прекалено красива съм, за да работя!” и „Всички мислят, че съм мъртъв!” Ще трябва да ги водя на детски площадки, около които майките пушат по цигара (няма нещо по-противно от пушеща майка, ще ме извинявате) и си пият кафето преспокойно, докато не изпаднат в истерия, че детето им е паднало от люлката. Както се казваше в един сериал: „това са деца, а не домати”.
Но няма да емигрирам. Повтарям го от две години, т.е. откакто трябваше да реша къде и какво да уча. Няма да живея в чужбина.
Нещо започна да ми става твърде отрицателно, а никак не ми се искаше.
Искаше ми се да е един весел пост по повод деня на детето. Защото наистина ми стана мило, когато майка ми се обади да ми честити, въпреки че вече не съм съвсем дете, когато 80% от познатите ми пуснаха „Детство мое” във facebook, когато един даже пусна „Оранжевата песен”.
А преди само няколко часа братовчед ми се сдоби със син, да му и жив и здрав. Дано има детство като нашето.
Като за финал, преди да съм започнала отново да си смуча от пръстите уж оригинална проза, честит празник на всички. На децата, на порасналите и на родителите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар