Предсесийно включване! Важно съобщение! Образователната ни система не струва.
И след това силно фрапиращо с неизказаните си досега истини начало, нека се обоснова. И да се оплача. Първо ще се оплача.
Университетът ми пречи на образованието. Ако в гимназията беше приемливо да уча всякакви неща, които не ме интересуват и никога няма да приложа в живия живот, така, за обща култура, то сега не е. Сега съм на 20 (след има – няма месец, де), не на 15,вече знам какво искам да правя с живота си. Поне относително. Но за момента мога само да хлипам над паметната плоча на времето, загубено за две години в университета. Миналата седмица ми беше заявено, че нямам право на претенции относно датите за изпитите, защото не ходя на лекции. Ами няма да ходя. Не защото съм някакъв супер анархистично настроен бунтар, защото се правя на интересна или защото държа да покажа колко по-яка съм от останалите. Няма да ходя, защото мога да подреждам приоритетите си. И това да прекарвам часове наред на място, където нито преподавателите са мотивирани да преподават, нито студентите - да учат, не е част от нещата, с които бих искала да запълвам съществуването си.
И тук идва нуждата от радикална промяна в образователната схема. Каква промяна ли? Представете си утопията, в която имаме свободата да избираме предметите, които да учим, в която специалността чертае само контурите, а ние сами оцветяваме картинката. Утопия, в която не се налага да чакам две години, учейки микроикономика и право на европейския съюз, вместо да се занимавам с нови медии, новинарство и теории за масовата комуникация. Онзи ден си направих социален експеримент. Тази година уча т.нар. европейски цивилизационен процес. Накратко казано – имаме за цел да разберем що е то цивилизация, съответно що е то европейска цивилизация и има ли почва у нас. Та онзи ден заявих на всеослушание, че това е едниственият интересен предмет, който учим този семестър. Веднага бях захапана, че на мен ми е интресен, ама на други може и да не им е. Да де, именно за това говоря и аз. Само че явлението, което ще наричам ограничено стадно животно без лично мнение и без представа как да покаже евентулано наличното такова, накратко студент, е готово по-скоро за разкъса инакомислещите, отколкото да погледне недостатъците на системата, да ги възприеме и евентуално, само евентуално, да се опита да промени нещо.
Но аз съм гаден оптимист. Не вярвам, че мога да променя света. Вярвам, че НИЕ можем да го направим. Една птичка пролет не прави, но ако станем цяло ято, току виж оцвъкаме и без това мръсната система, та току виж се сетят да я почистят. Може да не ми се получи перфектно метафората, но ме разбрахте.
За момента ми остава единствено да съм перфектната персонификация на сесията – да влизам в магазина с торбички под очите, въпреки трите кафета, изпити от сутринта, да си купувам три шоколада, шест пакетчета кафе и шише кола и да излизам, след като срамно много време съм дърпала бутащата се врата. И от време на време да надигам глас, надявайки се този път някой да ме чуе. Може би. Едва ли не...
