Нещо малко за нещо голямо

Да започна с това, че не съм кой знае каква екоактивистка. Въпреки това обаче съм човек, на когото му пука. Още от малка са ме учили, че ако сама не се грижа за местообитанието си, то няма кой да се погрижи. Сигурно затова стаята ми се намира някъде под купчините неизгладени дрехи и вечно опакован багаж, но това е съвсем друга тема.

В момента словоизливам, защото утре е 26. март. Навярно за много хора това не значи абсолютно нищо. За други обаче това е Часът на земята. Иначе казано – денят, в който спираме тока за един час, за да покажем, че е време да се направи нещо срещу климатичните промени. Много хора казват, че няма да постигнем нищо като спрем тока за час. Е, може и така да е, но ще покажем, че планетата е важна за нас. Една малка стъпка, както се казва. Всъщност, самите темпове, с които инициативата печели привърженици, са показателни. Има лъч надежда!

Друга оптимистично начинание, което според мен ще се сблъска с негативното отношение на онези, знаете ги, с капаците на очите, е инициативата на btv „Да изчистим България”. Някак си ми се струва, че твърде много хора тръгват с нагласата „защо аз да чистя чуждите боклуци?” А чистиш ли своите собствени? Много ли ти коства да си изхвърлиш опаковката от вафла, картончето от пица, шишето от кола, дъвката или дори фаса в едно от онези митични приспособления, които някои от по-възрастните хора наричат кофи за боклук? Много ли ти коства, когато си в парка, да си люпиш семките в пликче? Много ли ти коства да не изхвърляш боклуци в планината? Защото на мен, а и вероятно не само на мен, ми се повдига, когато се разхождам по билото на Стара планина и се спъвам в стар ароматизатор за кола. True story.

И в следващия момент всички се възхищаваме и въздишаме колко по-чисто е „по света”. Светът обаче е цялата планета, нашата, вашата, тяхната, единствената, онази – третата откъм слънцето. Защо на мен лично ми е по-лесно, а и по-приятно, да си занеса боклука до обозначеното място, вместо да напусна страната. И да си хвърлям боклуците по улиците в чужбина, 'щото Бай Ганьо, както знаем, е европеец.

И точно защото си имаме само една планета (поне засега), не е никак зле да направим нещичко за нея. Да спираме лампите, когато не ги ползваме, да не замърсяваме системно градските и не толкова градски (въпреки че вече всичко е застроено) зони, да спираме водата, докато си мием зъбите. Мъничките неща водят до постигането на големи цели.

Затова утре ще спра тока за един час, въпреки че е възможно да не спася планетата.

Нов дизайн

Кракто съобщение:

Онзи ден си видях блога на широк монитор. След преминаването на временната слепота реших да разкарам оранжевото нещо, преди да е навредило и на други. Или по-скоро след като им е навредило, извинявам се на невинните жертви. Нездравото ми влечение към шареното обаче отново взе връх, та в близкото бъдеще ще изглеждам по този начин.

Благодаря за вниманието.

Пролет пукна, ние не!

Помните ли как преди време ревах, че не искам в гадния Мордор? Е, няма вече. Птичките пеят, пчеличките жужат, знаете историята, кученцата - и те така. Едни ми ти цъфтенца са нацъфтели, тревичките са се натревичкали и слънцето се е наслънчило, времето е топло, бирата - студена, идилията е пълна.

И на средата на този абзац чувам по новините, че се очаква дъжд. Това е прекрасно, макар и белите ми кецове да не са особено въодушевени. В новините обаче контрират собствения си репортаж с друг – плажуващи хора. Малко са прекалили, по мое мнение, но приветсвам ентусиазма им. По-добре рано, отколкото хич (или май не беше точно така...)

Както и да е, важното е, че е пролет! Птичките пе... това го споменах вече.

Нещото, което най-много обичам в пролетта, е настроението на хората. Усмихват се! През зимата всички са намусени и завряни възможно най-дълбоко в шаловете и качулките си. Но в момента, в който слънцето се изпружи и температурите се качат, било то и само с 5 (пет) градуса, хората действително се усмихват – на другите хора, на цветята, на Света.

Парадоксално, но факт – през последните две седмици доста прилична част от вселенската гадост се изсипва системно на главата ми и отговорът ама изобщо не е 42. Вчера бях достатъчно нервна, за да взривя първия, изпречил се на пътя ми, само със силата на мисълта си. Снощи обаче сънувах онзи плаж, онова море, онова слънце. И се събудих с усмивка. Дръпнах пердето, слънцето влезе в стаята, после си направих огромна чаша мляко с нес и канела, котаракът се пльосна с мъркане в скута ми и порядочъно мързях по пижама до 2:30 следобед. Не разбирам защо хората мразят понеделниците.

Освен това как можем да сме недоволни изобщо от живота, след като още миналата седмица открихме сезона на бирите и белотите в парка. Нали знаете задимените кафета, в които дори непушачите се душат и е такъв лисичарник, че не можеш да видиш ясно чертите на човека отсреща (не, не е заради очилата, почистих ги)? Нямам намерение да се озовавам на такова място в близките... колко месеца остават до ноември? Така де, освен като вали.

Затова утре ще си сложа идиотските тъмни очила, ще изляза и ще се усмихвам. Затова ще пия бири в парка и ще ходя по планините, вместо да давам по 4 (четири) лева за кафе и кола и единственото ми движение да е от вкъщи до спирката и обратно. Затова не ми пука от проблемите и ми е хубаво – защото е пролет. Птичките пе... Така де [;

За жените и празниците

Мислех да пиша подобен пост на Коледа. След това мислех да го пиша на Свети Валентин. В крайна сметка и на първи март не го написах, но днес, смятам, е подходящо (макар и да хващам последните минути на 8-ми март). Въпросът, който конкретно ме вълнува в далеч не оскъдните откъм празници последни месеци, е неадекватното отношение на жените. 

Първо искам да кажа, че не съм самотно същество, което мрази щастливите хора, защото няма семейство и приятели. Нямам и комплекс, че никой не ме разбира, че светът е черен, че виното горчи, вишните са кисели, слънцето свети прекалено силно, козата на съседите мирише или в броколите в днешно време има твърде много консерванти. Напротив, аз съм щастливо влюбена и имам страхотни приятели. И котка, но това е друга тема за друг пост в друг ден.

Та мисълта ми (някъде във времепространството) беше, че, извинете, ама напоследък почти не съм видала жена, която да реагира нормално в празнична обстановка. За целта на заниятието за „жена” се приема индивид от женски пол във възрастовата граница 14 - 22 години.

Видът „жена” има склонността в празнична обстановка да реагира по два коренно противоположни и абсолютно нелогични начина. Демек цялото действие протича в две фази:

1.                 Отричане. Не е яко да празнуваме празници като 8-ми март и Свети Валентин. Те са лигави и ние мразим хората, които парадират с любовта си само веднъж годишно (на пук на двете дати + рождения ни ден и евентуално някоя и друга годишнина, примерно). Цветята не стават за ядене, от бонбоните се дебелее, а ако ми подариш бутилка вино, явно искаш да ме напиеш и да ме вкараш в леглото. Простак! А плюшени играчки имам хиляди, пък и кво ми правиш подаръци, само ми се мазниш! Пак си сгафил!

(бел. авт. – Не че аз празнувам Свети Валентин, но това е друга тема.)

2.                 Цупене. Изразява се най-вече в хапливи коментари, изречени със съскане, присъщо на някои студенокръвни, в комбинация с изключително непредизвикващата (повтарям: НЕпредизвикващата, запомнете!) смях физиономия, позната на редовия гражданин като „кокошо дупе”. Фазата на цупенето обикновено е провокирана от очевидната незаинтересованост на мъжете от нас. Е как така ти няма да ми купиш цвете И бонбони, И вино, И вечеря, И плюшена играчка, И билет за село, че да видя мама? Знам аз, не си ми купил цвете, защото не съм хубава, бонбони, защото съм дебела, вино, защото искаш да си го пиеш сам, играчка, защото не заслужавам нещо, което да ми напомня на теб, и билет, защото не харесваш мама. Простак!

 Общо взето цялата работа в крайна сметка излиза безкрайно куриозна, но пък ние сме яки, 'щото от една страна е модерно да не харесваме „тия лигави измислени празници”, а от друга винаги можем да обвиним мъжете си, че не ни глезят колкото заслужаваме. Пардон, не да ни глезят, това е за слабите. Мъжете ни трябва да ни боготворят и да изпълняват всяко наше желание. Малко все едно сме котки, един вид.

Като за финал искам да благодаря на онези момчета, които ми честитиха празника днес. Искам да благодаря и на онези, които обещаха да обичат жените, независимо от недостатъците ни. Дано и ние се научим да ви ценим и уважаваме, колкото вие нас.