Разни хора, един идеал

        И аз за протестите, да.
        Само че аз нямам желание да пиша репортаж от мястото на събитията и да обяснявам кои хора как, къде и защо "си обикалят" (цитат от аудиторията) всяка вечер.
        Аз искам да отговоря на въпроса, който много хора ми задават - "Срещу какво протестираш?"
        Да започнем оттам, че аз не протестирам "срещу". Вроденият ми оптимизъм, често граничещ с безразсъден идеализъм, не ми позволява да го правя. Аз протестирам ЗА. Протестирам за бъдеще, за спокойствие и за да мога един ден с удоволствие да отгледам децата си тук. Защото това "тук" е моят дом и искам да остана. Затова протестирам, защото не искам да бъда принудена да напусна дома си, да оставя семейството и приятелите си и да си търся щастието (примерно) някъде другаде, както и защото смятам, че е проява на слабост да позволя на т.нар. "народни представители" да ме изгонят. Защото точно това правите, скъпи народни представители, принуждавате млади, интелигентни и перспективни хора да напускат дома си в търсене на по-добро.. не, в търсене на някакво бъдеще.
        Скъпи народни представители... На вас кой ви даде правото да се наричате така? Народът изглежда ли ви сякаш иска вие да го представлявате? Защото ние сме народът - хората по улиците, хората в офисите, хората в домовете си. И на народа му писна (Изненада!) Вече е някак си крайно време да го приемете и да се оттеглите, защото няма да ви позволим да ни се подигравате повече. А то вашето си е жива подигравка. Че не ви е срам от нас е ясно, че не ви е срам и от хората, които са работили по 50-60 години в тая държава, а сега им се налага да оцеляват с по 150 лв пенсия, и това е ясно. Проблемът явно си е в тях, той БББ си го каза - ако хората започнат да си отглеждат картофи, икономическа криза няма да има. Обаче, аджеба, засрамете се от децата. На ваше място не би ми било удобно 4-годишни деца да ме наричат мафия и да искат оставката ми. "Те не разбират", ще кажете. Аз пък ще кажа, че децата не са толкова глупави. Може да не осъзнават напълно какво се случва, но, вярвайте ми, усещат, че нещо не е както трябва. И питат. И което е по-хубавото - получават отговори.И да се надяваме, че и тези деца един ден ще искат да останат.
        Другият въпрос, който ми задават честичко, е защо вярвам, че протестите ще променят нещо. Отново мога да подхвана темата за болния оптимизъм, но този път не е това. Този път хората гледат на нещата по съвсем друг начин. Този път не се отказваме. Вече повече от 10 дни България е навън. Цифрите може да не са толкова внушителни както в други държави, но не цифрите са важни. Важно е това, че повече от 10 дни хиляди хора на всякаква възраст и с най-разнообразни виждания излизат заедно в името на един общ идеал. Или защото (из)общо им е писнало, както искате му викайте. Факт е обаче, че кифли, костюмари, растафари, метъли, рапъри, хипита, скейтъри, байкъри - всички сме тук и всички искаме едно и също нещо - дим да ви няма. 
       #ДАНСwithme на тази песен!

Университетът ми пречи на образованието

Предсесийно включване! Важно съобщение! Образователната ни система не струва.

И след това силно фрапиращо с неизказаните си досега истини начало, нека се обоснова. И да се оплача. Първо ще се оплача.

Университетът ми пречи на образованието. Ако в гимназията беше приемливо да уча всякакви неща, които не ме интересуват и никога няма да приложа в живия живот, така, за обща култура, то сега не е. Сега съм на 20 (след има – няма месец, де), не на 15,вече знам какво искам да правя с живота си. Поне относително. Но за момента мога само да хлипам над паметната плоча на времето, загубено за две години в университета. Миналата седмица ми беше заявено, че нямам право на претенции относно датите за изпитите, защото не ходя на лекции. Ами няма да ходя. Не защото съм някакъв супер анархистично настроен бунтар, защото се правя на интересна или защото държа да покажа колко по-яка съм от останалите. Няма да ходя, защото мога да подреждам приоритетите си. И това да прекарвам часове наред на място, където нито преподавателите са мотивирани да преподават, нито студентите - да учат, не е част от нещата, с които бих искала да запълвам съществуването си.

И тук идва нуждата от радикална промяна в образователната схема. Каква промяна ли? Представете си утопията, в която имаме свободата да избираме предметите, които да учим, в която специалността чертае само контурите, а ние сами оцветяваме картинката. Утопия, в която не се налага да чакам две години, учейки микроикономика и право на европейския съюз, вместо да се занимавам с нови медии, новинарство и теории за масовата комуникация. Онзи ден си направих социален експеримент. Тази година уча т.нар. европейски цивилизационен процес. Накратко казано – имаме за цел да разберем що е то цивилизация, съответно що е то европейска цивилизация и има ли почва у нас. Та онзи ден заявих на всеослушание, че това е едниственият интересен предмет, който учим този семестър. Веднага бях захапана, че на мен ми е интресен, ама на други може и да не им е. Да де, именно за това говоря и аз. Само че явлението, което ще наричам ограничено стадно животно без лично мнение и без представа как да покаже евентулано наличното такова, накратко студент, е готово по-скоро за разкъса инакомислещите, отколкото да погледне недостатъците на системата, да ги възприеме и евентуално, само евентуално, да се опита да промени нещо.

Но аз съм гаден оптимист. Не вярвам, че мога да променя света. Вярвам, че НИЕ можем да го направим. Една птичка пролет не прави, но ако станем цяло ято, току виж оцвъкаме и без това мръсната система, та току виж се сетят да я почистят. Може да не ми се получи перфектно метафората, но ме разбрахте.

За момента ми остава единствено да съм перфектната персонификация на сесията – да влизам в магазина с торбички под очите, въпреки трите кафета, изпити от сутринта, да си купувам три шоколада, шест пакетчета кафе и шише кола и да излизам, след като срамно много време съм дърпала бутащата се врата. И от време на време да надигам глас, надявайки се този път някой да ме чуе. Може би. Едва ли не...

'Cause I'm a supergirl

Дами и господа!

На вашето внимание – моето излияние:

По познато клише започвам новата година с кратко резюме на старата.

Накратко – времето беше хубаво.

По-надълго – много неща се промениха. Аз се промених. Пораснах, започнах да гледам от малко по-различен ъгъл на нещата, започнах да подбирам по-прецизно приоритетите си, започнах да виждам по-ясно целите си. Много неща се случиха – обичах и бях обичана, бях щастлива, бях нещастна, борих се, печелих и губих битки със себе си, плаках много, но и много се смях, загубих приятели, намерих нови, пътувах, запознавах се с интересни хора, бях на великолепни места, научих се да слушам вятъра, да усещам слънцето, да се радвам на малките неща, да виждам цветовете в сенките, да откривам красотата в думите, които никой друг не забелязва, научих се да се усмихвам, без значение колко боли, защото научих, че винаги има нещо, заради което си струва да продължа напред.

Накратко и надълго – последната година беше красива.

А за следващата, пардон, настоящата - нищо не мога да кажа. Надявам се да е поне наполовина изпълнена с прекрасни емоции, колкото беше миналата. Надявам се да имам възможността да видя малко повече места и да имам времето да прочета малко повече книги. Надявам се да имам колело. Надявам се да снимам повече, да пиша по-често, да рисувам. Надявам се да музиката в живота ми става все повече.

Ще завърша този пост с едно от малкото неща, които не се промениха през последните години - песента, която винаги е била моя. Най-моята на света: Reamonn - Supergirl